Всеки се нуждае от вниманието на другите: по този начин те изразяват своята признателност. Обаче децата искат да обсебят изцяло вниманието на своите родители или учители и не понасят, когато те са заети с други неща или с други хора. Понякога имаме чувството, че колкото и внимание да отделяме на някои деца, те търсят още и още. Вървят след родителите си от стая в стая, почти се вкопчват в дрехите им, прегръщат ги до задушаване. Обикновено правят бели, когато майка им е на телефона, непрестанно прекъсват разговора и винаги се „мотаят в краката на големите”, дори когато те ги подканят да отидат да си поиграят в стаята. Тези деца все повтарят: „Мамо, виж!”, „Мамо, мога ли да си сипя сок?”, „Мамо, ще поиграеш ли с мен?”, „Мамо, помогни ми да облека куклата” и т.н. Какво означава подобно поведение?
В някои случаи тези деца наистина не получават от родителите си вниманието, от което имат нужда. Те имат чувството, нерядко правилно, че когато са мирни, тихи и кротко си играят в стаята, никой не им обръща внимание. Тогава те привличат вниманието, както могат – с бели, с непрекъснати молби, не искат да ядат или да спят. Има други, които търсят прекалено внимание, защото не се чувстват защитени. Затова те са твърде зависими от възрастните и сякаш изгубени без техните грижи или просто искат някой да бъде при тях. Това състояние може да се окаже временно и да е резултат от специфичната трудност, но може и да се превърне в навик. И накрая, има деца, свикнали да разчитат повече на друг, отколкото на самите себе си , предпочитат винаги да има възрастен човек на тяхно разположение: постепенно те губят своята самостоятелност и в игрите, и в поведението.