Как да приемем, че детето ни е аутист

Материалът е публикуван

 в списание „Психология за родители”

бр.83 – м.март 2015 г.

 Автор Светлана Петрова

                В живота на всеки човек има значими събития и ситуации, които служат като граница и определят живота му като преди и след него. Например, преди да се омъжите (ожените) и след това; преди да се роди първото дете и след това и т.н. Това са хубави преживявания и спомените за тях носят удоволствие. За съжаление случват се и събития, които променят по някакъв начин живота ни и то в негативна посока. Такъв е случаят и с установяването на факта, че детето ви е аутист. Диагнозата смущава и стресира. Не знаете как да постъпите, започвате да се обвинявате, да се питате къде сгрешихте и защо точно на вас се случва. Какво ще правите оттук натам, как ще кажете на близките, ще се промени ли отношението на приятелите ви към вас и т.н. Чувствате се едновременно виновни, унизени, ядосани. Не знаете какво да правите, страхувате се от промяната, която неминуемо ще настъпи във вашето ежедневие и начина ви на живот. Страхът и емоциите ви са силни, но нормални, защото има силен сблъсък между очаквания и резултат.

            Месеци наред, докато майката е бременна и очаква своето дете, тя изгражда психичен образ за щастлив и пълноценен семеен живот. Подготвя се за преодоляването на обичайните кризи – изграждане на режим, поникване на зъбчета, колики, първите крачки, първите думи и т.н. Чете книги и събира информация как най-добре да възпита своето дете, кога трябва да започне изучаването на чужд език, кои са най-добрите училища и т.н. След това идват болките от раждането и безсънните нощи, грижите, свързани с отглеждането на детето. Ден след ден, улисани и забързани в своето ежедневие, изправени пред разрешаването на конкректни проблеми и финансови гимнастики, за да си позволят разходите по семейния живот, родителите не забелязват как постепенно малката им рожба се затваря в себе си, колко наранена и объркана е тя. И така до момента, в който разбират, че нещо не е наред, че нещо се случва. «Присъдата» е жестока, а предизвикателството огромно. Като в сън родителите чуват някакви абсолютно неразбираеми думи – говорен дефицит, поведенческо разстройство, ехолалия, нарушена или липсваща комуникация, аутизъм. Какво е това? Болест? Лекува ли се? Заразна ли е ? Коя е причината? Какви хапчета трябва да пие? Шокът е голям. Чувствата са силни и объркващи. Налице е конфликтът, породен от очакванията детето да бъде важно, значимо и резултатът, че в неговото развитие е настъпило някакво смущение. Изграденият психичен образ рухва, а няма нов. Получава се «празнина», чието запълване изисква време. Как да се справят родителите с факта, че детето им е различно и да приемат диагнозата «аутизъм»?

            Нормално е в първите няколко дни да се чувстват объркани, да отричат и да се обвиняват, а в повечето случаи да се самосъжаляват. От една страна причината е, че за тях ситуацията е нова и те не знаят как да се справят с нея. От друга страна е фактът (който е несъзнаван или, ако е съзнаван, те не го признават), че хората ще ги приемат като неуспели родители. Оценката на другите е важна и играе огромна роля в нашия живот. Всеки човек има нужда да бъде значим и признат. На основата на тези потребности той гради цялостното си поведение. Получава се така, че в повечето случаи реагира според очакванията на другите, а не така, както на него му се иска и на практита живее повече със Свръх Аза, атколкото с Аза си. Друг е въпросът може ли всички да ни харесват и одобряват и нужно ли е това? Човек се чувства най-добре сред хората, които го обичат и подкрепят, които му имат доверие и разчитат на него. Това са важните и значими за него хора? Затова поведението трябва да е формирано на основата на потребностите, свързани със здравето и благополучието на близките ни същества, а след това да се съобразяваме с мнението и оценката на околните.

            Самосъжалението и обвиненията няма да помогнат на никой, най-малко на детето. Няма безгрешни хора. Важното е да се открие причината за грешката и да се продължи напред, полагайки усилия да не се павтаря повече. Грешките са нашите уроци. Колкото по-бързо ги усвоим, толкова по-лесно ще живеем. Спрете да се притеснявате за вас, за това какво ще кажат другите или как ще реагират, а насочете усилията си върху това, как ще се справите със ситуацията и какви действия ще са необходими да предприемете, за да помогнете на най-скъпото ви същество. В случая величието и Аз огледалния ви образ трябва да приемат други очертания и измерения, да се изпълнят с ново съдържание. Това е една от първите крачки за приемането на факта, че детето ви е аутист.

            Събирането на информация за това, какво представлява аутизмът, различни гледни точки по отношение на това преодолим ли е той и по какви пътища, има ли много деца с тази диагноза, как се справят другите родители е следващата крачка по пътя за приемането на диагнозата. Фактът, че и други са засегнати от същия проблем, несъзнавано намалява чувството на вина. Това води до намаляване на тревожността и помага за вземането на по-точни и адекватни решения по отношение на това какви специалисти да се търсят и как по-успешно да се справят с проблема. Колкото по-рано се започне с програмата или режимът, който отговаря на различните му потребности – физиологични, социални, образователни, толкова прогнозата за неговото връщане към нормално функциониране е по-обещаваща. Усилията няма да са малки. Нужна е вяра, обич, търпение, воля и последователност в действията. За всички проблеми, съпътстващи аутизма, съществуват решения. Подходящата и навременна намеса на специалиста-психолог, ще помогнат на родителите и детето да се върнат към предишния си начин на живот, но по-зрели и по-истински в отношенията си един към друг.

            Приемането и обичането на детето такова, каквото е, е една от най-важните крачки в разрешаването на проблема. Аутизмът е психично състояние, а не болест. Детето-аутист е нормално същество, което по някаква причина временно е изпаднало в състояние, в което то не говори и не осъществява контакти с другите. Отношението към него трябва да бъде като към нормално дете – да му се говори, да му се поставят задачи, да се изисква тяхното изпълнение, да му се показва с действията колко много е обичано. Това е пътят към изграждането на нарушената емоционална връзка. Нужно е да се уважава неговата индивидуалност, да не се сравнява с другите деца, да усеща подкрепата и одобрението на близките си хора.

            Активното участие на родителите в терапевтичната работа с детето от една страна, помага за по-лесното приемане на проблема, а от друга, е задължителен елемент за неговото преодоляване. Посещенията при психолога-консултант помагат за преодоляването и резрешаването на личностни конфликти на родителите, за промяна в начина им на мислене и приемане на света около тях. Когато се опитват сами да се справят с проблемите, е трудно да са обективни, защото са въвлечени в ситуацията. Различната гледна точка на специалиста, ще им помогне да видят проблема в друга светлина и да го приемат. Човешката природа е такава, че трудно забелязваме и се радваме на хубавите неща, но когато се налага да се справяме с проблемите. С помощта на специалист-психолог родителите ще успеят да изплуват от трудността не само незасегнати, но и със стабилни и подобрени взаимоотношения.

            Най-важната крачка в приемането на аутизма е да повярвате, че детето ви ще се оправи. Вярата дава сила и увереност. Помага ви да се справите с всички трудности, да преодолеете хиляди препятствия. Любовта, сплотеността и подкрепата в семейството са гаранция за преодоляването на състоянието, защото без всеотдайното участие на родителите и най-добрият терапевт не може да накара едно дете с аутизъм за излезе от своя свят.

 Необходимо ли е установяване на правила при деца аутисти?

             След шока от поставената диагноза, безсънните нощи, изпълнени със смесица от отчаяние и надежда, идва и моментът на приемането на предизвикателството. За да се справят по-лесно с проблема, родителите трябва да са уверени в положителния изход на нещата и да подкрепят вярата си с конкретни действия. Аутизмът не е болест и детето не трябва да се третира като болно. Отношението към него по нищо не трябва да се различава от отношенията към децата, които нямат този проблем. Такова поведение ще помогне както на родителите, така и на самото дете.

            Поставянето на правилата и изграждането на дисциплината, като цяло, е част от възпитателния процес, целящ формиране на цялостна и пълноценна личност. Те са необходими за всички деца, независимо от това дали имат аутистично поведение или нямат никакви съпътстващи развитието проблеми. Подходът е с образователна възможност, даващ шанс на детето да разшири кръгозора си и развие уменията си. Установяването на правила е задължителен елемент както в отношенията родител-дете, така и в терапевтичната работа. Ефектът зависи от метода. Някои правила, които се прилага в отношенията с децата, почти винаги се обръщат срещу родителите. Чрез тях не само не успяват да постигнат желаните резултати, но често още на момента създават бъркотия в къщи. Към влизащите в разрез с намаренията похвати се числят заплахите, подкупите, напразните обещания и други.

            Правилата (които по някакъв начин ограничават действията) трябва да са съобразени с психичната възраст на детето и да бъдат така формулирани, че недвусмислено да му казват кое в поведението му е неприемливо и с какво може да бъде заместено. Ограничението трябва да бъде категорично, така че да носи едно единствено послание: «Не се шегувам. Тази забрана е сериозна». По изражението на лицето и по тона детето разбира сериозността и важността на това, което се казва.

            Когато родителят не е сигурен какво трябва да направи, най-добре е да не прави нищо и да изясни позицията си. Неуверено и несръчно наложените ограничения са предизвикателство пред децата. Те пораждат сблъсък между детската воля и тази на родителите, в който няма победители. Ограничението трябва да бъде изразено по начин, който е предварително обмислен така, че да сведе до минимум негодованието и да съхрани самооценката. Самият процес трябва да респектира, а не да наскърбява, да се занимава с конкретната случка, а не с предисторията й. Родителите на бива да се подават на изкушението да решават всички проблеми с един замах. Илюстрация за нежелания подход е следния пример:

            Седемгодишната Бетина отива с майка си в универсалния магазин. Докато майката мери различни дрехи, детето разглежда щандовете за играчки. Когато майката приключва и поглежда към малкото момиче, то вече е напълнило кошницата с играчки. В предишни ситуации родителите купуваха всичко, защото при отказ Бети започваше да крещи и за да не привличат вниманието на хората към себе си, съобразявайки се с факта, че ще ги приемат за лоши родители, те купуваха всичко. Към този момент детето има вече определени изградени правила в отношенията с психолозите и с родителите си. Майката току що е похарчила много пари за рокля, без да е сигурна, че наистина й е необходима и ядосано казва: «Още играчки? Имаш всичко, което видиш. Време е да се научиш, че не можеш да имаш всичко и да сдържаш желанията си».

            Много по-късно, осъзнала източника на внезапния си гняв, тя се опитва да успокои дъщеря си и да я подкупи със сладолед. Тъжното изражение обаче, не напуска лицето на Бети.

            В случая, щом детето иска нещо, което трябва да му откажем, може да му се позволи поне удоволствието да изпитва подобно желание. Така майката на Бети би могла да каже, че разбира желанието й да вземе няколко играчки, но днес нямат тази възможност. Това, което могат да си позволят е балон или дъвка и да я попита кое от двете си избира.

            Навярно Бети щеше да предпочете последното и инциндентът би приключил с думите «Бети, ето ти дъвката.» Възможен е вариантът детето да заплаче. И в двата случая майката би трябвало да държи на решението си и на предложения избор.

            Правилата трябва да се изграждат с думи, които не провокират детското самоуважение. Фразата «Време е за спане» се приема с по-голямо разбиране и готовност, отколкото фразата «Прекалено малък си, за да стоиш до толкова късно. Отивай да си лягаш». Не трябва да се забравя факта, че децата обичат да се отнасяме към тях като към големи. Същото важи и за децата аутисти. Определянето на правилата трябва да бъде съобразено с техните потребности и по начин, който отговаря на интересите им и то във вид на игра.

            Ограниченията се приемат с по-малка съпротива, когато посочват предназначението на предмет. «Столът служи да се седи на него, а не да се стои на него» звучи по-добре, отколкото «Не стой прав на стола!» Поставянето на конкретно правило, трябва да бъде съпроводено с обяснение, като се подчертава важността, която има за детето. То трябва да усеща, че всичко, което се прави или казва от родителите е единствено и само, за да се чувства по-добре.

            Ограничаването на физическата активност на малките деца пречи на изграждането на правила и дисциплина. «Не тичай, че ще паднеш!», «Не можеш ли да седиш на едно място като дете, а непрекъснато се въртиш». Двигателната активност на децата не трябва да се потиска. Те имат нужда да тичат, да скачат и да се катерят. Това е в интерес както на психичното, така и на физическото им здраве. Грижата за запазването на мебелите е разбираема, но тя не бива да измества грижата за детското здраве. Потискането на физическата активност на малките деца поражда емоционално напрежение, което намира израз в свръхактивността и агресивността им.

            Когато ограничението е формулирано безобидно и чувствата на родителите към него са кристално ясни, детето навярно ще спазва правилата. И все пак от време на време то ще ги нарушава. Какво следва да се направи в подобна ситуация?

            Възпитателният процес изисква родителят да остане верен на ролята си на добронамерен. Реагирайки на постъпката, той не бива да изпада в ярост или надълго и нашироко да обяснява. Когато детето е направило нещо непозволено, тревожността му се повишава, защото то очаква наказание. Родителите не бива да увеличават детската тревога в подобни ситуации. В този момент детето се нуждае от възрастен съюзник, който да му помогне да овладее импулсите си, без това да уронва достойнството му.

            След като детето разбере какво се очаква от него, не трябва да се забравя положителното подкрепление, което заедно с търпението и обичта помагат за приемането на правилата. Необходимо е родителите да бъдат последователни в своите действия, защото ако детето остане с впечатлание, че говорят безмислеци, ще реши, че правилата не са важни и няма да се придържа към тях. Те трябва да бъдат модел за поведение на детето си, да му покажат какво е правилно и какво не. В случай, че установените от тях норми се окажат твърде строги, не трябва да се притесняват да ги корегират.